НОВИНИ
17.07.2008
Интервю на Сашка Журкова във Виена с австрийския писател от български произход Dimitre Dinev
- Господин Динев, читателите на Австрия и Германия се радват на един нов майстор-разказвач, какъвто тук скоро не е имало. Наричат Ви австрийски писател, романът Ви "Ангелски езици" се определя като литературна сензация в съвременната немска литература, изучава се като произведение, включено в програмата за съвременна немска литература в гимназиите тук. В тази връзка искам да Ви попитам защо решихте да творите на немски език?
- Десетки пъти са ме питали защо и винаги съм отговарял по един и същи начин, затова и сега ми е трудно да измисля нов отговор. Според мен е съвсем естествено и в реда на нещата, човек да пише на езика, на който e обичан или на който му е отказана обич, на който страда. За мен преди това беше българският език, а сега това е немският. Това е езикът, на който живея, на който търся работа, купувам си хляба, обичам. Мисля, че решаващото е любовта. Винаги съм бил любопитен, обичам предизвикателствата, прекрачването на граници. Родната страна и родният град е всъщност географско определение за точката на раждане, но чувствата биват предизвиквани от хора и се пораждат от съжителството, понякога и с такива, които не говорят непременно твоя майчин език. Навсякъде, където срещаме близки хора, възниква възможността да намерим нова родина.
- Като чужденец човек се страхува, че не владее добре езика. Кога може да се каже, че един език се владее достатъчно добре?
- Човек не може да владее езика, езикът е този, който го владее. Най-важното ми познание чрез този мой образно казано езиков излет е, че човек осъзнава колко малко думи му трябват, за да изрази дадено нещо. Пример за това е Библията, с колко малко думи си служи само, а какво влияние има за европейската история! Хубавото, когато човек пише на чужд език е, че е по-скоромен и остава непрестанно любопитен, понеже езикът не му е подарен.
- Откъде идва името Димитрe Динев с ударение на последната сричка?!
- Това е мое хрумване. Първото нещо, което човек най-напред започва да чува и да свиква, е неговото име и има нещо смущаващо, когато се наложи промяната му или се изговаря не така, както е привикнал. Затова реших от една страна да улесня хората тук, а от друга да го чувам така, както винаги съм го чувал, в звателната му форма. А защо с ударение ли (смее се)? Думата ударение идва от удар и понеже живота доста ме поочука, реших поне един от тези удари завинаги да нося нагледно върху името си, за да ми напомня, че съдбата всеки момент отново може да стовари тежестта си върху мен.
- В романа си разказвате невероятни истории, които звучат преживени, има ли биографичен момент?
- Обикновено, когато ме попитат дали има биографичен момент, го приемам като комплимент. Защото явно историята е била толкова жизнена, сякаш е преживяна. Но мисля, че няма нищо по-скучно от това да пиша автобиография. Моя живот си го знам и за мен би било наказание да пиша за автора. Литературата не е като химията, да се направи една реакция и да се отделят основните части. Ако има нещо от мен в героите, то то е във всички и аз съм всеки един от тях. Наистина някои от случките са изживяни или съм бил техен свидетел, но и голяма част са измислени. Има някои толкова абсурдни реални случки, че съм бил принуден да измисля още по-абсурдни, за да може човек на истинските поне да повярва. Съчетал съм много различни хора в едно, събрал съм познанието за една епоха в тях.
- Господин Динев, в романа си Вие говорите чрез различните художествени образи и за отношението към религията, суеверията и митологизирането. Как мислите обаче, дали в настъпилата демокрация след 1989 г. има сблъсък между светското и духовното, доколко религиозен е, според Вас, нашият народ и до колко е атеист?
- Нашият атеизъм беше свързан с друга вяра. Символите бяха заменени с исторически градивни личности. Атеизмът беше вяра в материалното, в науката, в един вид безсмъртие. Човек винаги ще има духовната потребност да вярва. Може би нагласата на българина към религията и църквата проф. Петър Мутафчиев е обобщил в статията си "Поп Богомил и св. Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история", където отбелязва отрицателния дух, който българинът носи, може би в себе си. Едно нещо още не е утвърдено и вече започва да бъде отричано. Богомилството през IХ-ХIVв. руши напр. държавата отвътре чрез насажданото от него недоверие в институциите, чрез разделението на народа. Реалният социализъм унищожава всичко, което дава възможност за нормално развитие на човешката личност: собствеността, възможността за стопанска и интелектуална инициатива, свободата на пътуване, достъпа до информация и морала. Но и религията. Комунизмът замени християнските ритуали със свои. Вяра пак имаше в материалното, в ръководителите, в светлото бъдеще. Нашата църква никога не е имала тази власт и сила, нито собствена държава, както католическата църква. Нито е била толкова мощна като руската или гръцката, например. И нашият народ винаги е бил критичен към клира. Но днес проблемът за бъдещата роля на религията вече не е само наш проблем, но и проблем на западния католицизъм.
- Какво бихте споделили за традиционното свързване на емигрантството с неудържимата носталгия по родината? Има ли я още?
- Да, носталгията винаги ще я има. Тя, според мен, е свързана с две неща: с мястото на детството и с мястото, където би желал да бъдеш погребан, мястото на вечния ти покой. Тъгата по изоставената Родина може да се подсили, ако на новото място си изолиран и самотен, тогава, естествено, влечението ти към онова място, където си имал и приятели и топлина, е силно. Но колкото повече получаваш тук, в чужбина, толкова по-слабо е това чувство. Особено ако намериш големи приятели и любов, и всичко. Тогава става едно раздвоение, но то не е неприятно. Тогава се опитваш да обясниш на хората, че се чувстваш, както в едната държава, така и в другата, като вкъщи, което само по себе си е положително. Защо трябва винаги да се избира между майка и любима. Добре, едната ми е майка, а тази държава, в която сега съм, ми е любима. Човек може да обича и двете еднакво. Не дай Боже да се налага да избира. Но това са вече екстремни случаи. По време на война, би било тежко. И тогава би било по-добре да не участваш на никоя страна.
- Споменахте за детството, за което всъщност тъгуваме. Достоевски казва: "Няма нищо по-свидно и по-свято от един добър Спомен, изнесен в ранното детство от бащиния дом. Ако човек натрупа много такива спомени, то той е спасен за цял живот." Вие как чувствате детството?
- Детството е онази част от живота, когато животът ти изглежда вечен. То е тъга по вечността. Ти съжаляваш, защото няма да си вече толкова безсмъртен, колкото тогава.
- Какво бихте пожелали на българските студенти в Австрия?
- Бих им пожелал да вярват, че човек може да успее, че може да успее и без връзки. Колкото и трудно да им се струва понякога, все пак е възможно. Ако едно време някой ми беше казал, че ще успея, не знам дали щях да му повярвам, но сега вече знам, че е възможно.
Още новини:
05.08. СТУДЕНТИТЕ В ЧУЖБИНА ВАДЯТ ЗДРАВНИ ЕВРОКАРТИ
05.08. ПОЧИНА НОСИТЕЛЯТ НА НОБЕЛОВА НАГРАДА ЗА ЛИТЕРАТУРА АЛЕКСАНДЪР СОЛЖЕНИЦИН
03.08. ЖУРНАЛИСТИ ОТ ЧУЖБИНА ЩЕ ПРАВЯТ АЛТЕРНАТИВНА СРЕЩА НА БЪЛГАРСКИТЕ МЕДИИ
30.07. ЗАЛЦБУРГ В КРАКАТА НА ДИМИТЪР ДИНЕВ
29.07. SYMBOLS OF BULGARIA@VAGABOND - ЧУЖДЕНЦИ ИЗБИРАТ МЕЖДУ МАРТЕНИЦА И УТРИН В РОДОПИТЕ
28.07. КОНКУРС ЗА ФОТОГРАФИЯ НА ТЕМА „МОДЕРНИ ВРЕМЕНА”
27.07. ЗАКОН СРЕЩУ ЗАТЛЪСТЯВАНЕТО
26.07. ИЗЛЕТЯ ПЪРВИЯТ ВЪТРЕШЕН НИСКОБЮДЖЕТЕН ПОЛЕТ
24.07. СТУДЕНТСКАТА ПРОГРАМА "КУ-КУ" СЕ ЗАВРЪЩА
22.07. `ЧУДЕСАТА НА МОЯТА БЪЛГАРИЯ!`, ПРОЕКТ НА ЕМИГРАНТ БГ
20.07. 1-ВИ ЕМИГРАНТСКИ СЪБОР `БЛАГОЕВГРАД 2008`- ОБРЪЩЕНИЕ
18.07. В КРАЯ НА КРАИЩАТА ВСЕКИ Е ЧУЖДЕНЕЦ… НЯКЪДЕ - ИНТЕРВЮ С ЖУРНАЛИСТКАТА САШКА ЖУРКОВА
14.07. МУЗИКАЛЕН ФЕСТИВАЛ SPIRIT OF BURGAS
12.07. ЕВРОПЕЙСКОТО ПЪРВЕНСТВО 2008 - РАВНОСМЕТКА
11.07. СВОБОДА ЗА ЕЛИ И ВИМ
нагоре