СПОДЕЛЕНО
30.10.2008
ЗА МОСТОВЕТЕ НАД КУЛТУРИТЕ, СКЕПСИСА И КРИТИЧЕСКОТО МИСЛЕНЕ
Мостове или тунели
Доц. Илия Кожухаров
Наскоро ми се наложи да взема участие в международна конференция. В един от акцентите на нейната тематика се поставяше въпросът за построяването на “мостове над културите”. Залавяйки се с подготовката на доклада, който бях помолен да изнеса, реших, че още в самото начало следва да посветя няколко изречения именно на тази фраза.
Така и започнах…
Заявих, че приемам стилистичния троп “мост над културите” с известна уговорка, доколкото поначало мостовете свързват места, които трябва да запазят своето отделено положение от всичко онова, над което те се простират. (Онзи, който има нужда от течащото под моста – в настоящия случай, културите – няма нужда от самия мост, а онзи, който има нужда от моста, няма нужда от течащото под него. Дребно изключение са само някои рибари, които хвърлят въдиците си от мостовете и поради това се нуждаят както от тях, така и от реките под тях. Но, все пак, мостовете не се строят заради тези рибари.)
Направих и изричната уговорка, че вместо да говоря за мостове “над” културите, бих предпочел да коментирам някакъв друг вид инфраструктура – да речем, “тунели през културите”. Тук, на свой ред, посочих специално, че в реалността един тунел може просто само да скъси нечий път, така щото онзи, който преминава през него, дори и да не разбере откъде е минал. Но, от друга страна, тунелът, може да мине през непознати пластове, да отведе и до руда. Именно за такъв вид тунели, миньорски тунели, споделих, че ще се опитам да мисля и да говоря.
Диалози или сблъсъци?
По принцип, тунел през културата, пък била тя и в множествено число, се копае от външно за нея лице. А това вече означава сблъсък. Обичайно, културата предполага някаква затвореност. Тя не гледа с добро око на онзи, който идва, за да дълбае проходи в нея.
Цивилизацията е тази, която започва да тиражира нечии находки, след като културата бъде прокопана и бъде извадено на светлина доскоро скритото – а когато това се направи с така типичната в подобни случаи търговска цел, то някои припечелват и твърде добри пари. (Разбира се, такива хора сътворяват на минутата някаква своя култура – “култура на търговията” – и буквално в следващата минута започват да полагат неимоверни усилия тя да се запази в затворен кръг, като на свой ред също гледат със зле прикрито недоволство онези, които започват да копаят тунели в тяхното скрито “културно-търговско” пространство.)
Всеки сблъсък – и особено, когато той е между хора и хора – предполага мигновена поява на стремеж за надмощие и веднага отключва онзи праисторически рефлекс, който ни тласка неудържимо към мисълта най-напред да виждаме опасност във всичко, различно от нашето. Болшевишкият девиз:
“Увидим, кто кого!”,
всъщност нито е измислен от болшевиките, нито е останал единствено в тяхно владение. Но той носи в себе си един от най-типичните белези, по който могат да бъдат разпознати дори само две просто срещнали се на пътя същества. (Те може и да не са човеци.) Лесно би могъл да се формулира упрек към всеки, който използва израза “сблъсък на културите” вместо по-дипломатичния – “диалог между културите”. Доколкото обаче дипломацията е онова изкуство, което позволява на владеещите го да скриват това, което мислят, то става ясно, че – дори и да се говори за диалог между културите – реално се мисли за сблъсък между тях.
Ето пример. Когато преди повече от две години в Дания се появиха карикатурите на считания от мюсюлманите за пророк Мухаммад, мнозина западни политици наченаха една лавина от изявления, по силата на които се внушаваше, че възбуденият проблем трябва да се решава чрез диалог, а не чрез екстремистки актове, каквито междувременно бяха извършени в редица държави. Културата на първите повеляваше да търсят “диалог”, докато вторите осъществяваха директно “сблъсък”. И двете страни обаче знаеха, че става въпрос именно (и само!) за сблъсък.
Между другото, ако това може да помогне, би могло да се предложи под “диалог” да се разбира една или друга “по-мека форма на сблъсък”, “сблъсък, при който понесените щети са по-поносими” – и дори могат да се пренебрегнат, ако междувременно бъдат инкасирани някои постигнати ползи.
Впрочем, за какъв диалог би могло да се говори в припомнения случай, след като изобразяването на Аллах и на неговия пророк е изрично забранено според мюсюлманската традиция. Тук някой би могъл да обърне внимание върху малкия, но важен детайл: “според мюсюлманската традиция”. В света на логиката, това би означавало, че действието на забраната трябва да се мисли като разпростиращо се единствено в очертанията на мюсюлманските общности и че тя няма – и не може да има – никакъв императивен смисъл върху нито един немюсюлманин. Но… веднага може да бъде възбуден и следващият въпрос: според логиката на коя култура се мисли това заключение? Видимо, мюсюлманската мисловност счита, че и светът на “неверниците” трябва да се съобразява с повелите, “низпослани на правоверните”. И не по-малко видимо, в тази мисловност няма място за ценности, примерно, от рода на: “свобода на словото, мисълта и съвестта” – понятия, между другото, толкова еластични по отношение на смисловата си вместимост, че в тях може да се постави всичко, което е угодно някому, както и да се изземе всичко, което е неугодно на някой друг.
Ето го и въпросът над въпросите: как да се води диалог в подобна ситуация?
Впрочем, вече повече от две години след инцидента можем да се запитаме: бе ли уважен призивът за диалог? Или всичко остана (и стои и досега) в положението, в което е било в своето начало? Стана ли ясно, как може да се води диалог между две култури, едната от които изключва диалога по определен кръг въпроси? И още – някой знае ли по какви правила би следвало да се води диалог за уточняване на правилата за водене на диалог?
Casus complicatus!
Един контрапункт. Преди години, бе публикувана карикатура, представяща Моисей като малко дете. Тя не предизвика скандал, въпреки че би могло да се сметне, че е засегнала дълбинни религиозни чувства на много хора по света, защото изглеждаше така: (Тук ще се въздържа да посочвам автор, издание и държава, за да не стана случайно неволен причинител на някаква закъсняла идентична буря от недоволство, но този път сред ортодоксалните юдеи. Само ще отбележа, че публикацията не е направена в България и че в оригинала текстовете към карикатурата са на английски.)
Щипка психология
Кои могат да бъдат психологическите причини за “сблъсъците между културите”?
Не се изисква някаква специална подготовка, за да бъде доловено, че някъде в нас работи твърде надеждно определен механизъм, който непрекъснато сканира телесните ни пространства и при първа констатация на нещо, което отсъства в личния ни каталог с предварително запаметени “нормални” състояния, изпраща сигнал за тревога. Във всички останали случаи ние сме периодично информирани за това, че нещата са такива, каквито трябва да бъдат.
Можем да обозначим този механизъм като вътрешното ни “консервативно аз”. Разбира се, при различните хора то не е нито еднакво, нито се задейства при еднакви поводи и с еднаква сила. Когато в някои случаи все същото “то” допусне грешка, собственикът му може да се прости с живота си, в други случаи неговата грешка може да провокира откритие, което да спасява живота на другите.
Така или иначе, всеки човек плаща достатъчно висока цена на своето консервативно аз. В ответ обаче, то му предлага представа за някаква стабилност, защото му осигурява усещането за идентитет. А идентитетът се възприема като най-важната опора на самото съществуване – продукт на нервната ни система, в условията на който тя разполага с натрупан (в това число и генетичен) опит и като така знае как да реагира във всяка конкретна ситуация.
Усетът за идентитет (от латинското “identifico” – “отъждествявам”) помага и при още нещо, което се оказва много важно – себеразграничението от всичко останало; помага до такава степен, че самото разграничение започва да се изживява като белег на съществуването изобщо.
“Diversus sum – ergo sum”.
“Различен съм – следователно съществувам”.
(И обратно: не съм различен – практически ме няма, разтворил съм се в някаква гмеж от еднотипни същества.)
Първият сценариен вариант (този на постигнатото различие от останалите) вероятно е нещо равностойно на житейско щастие. Вторият – на дълбок трагизъм.
Но…човекът е твърде гъвкаво създание (по-малко телесно, но неизразимо повече – мисловно). Така, мнозина от онези, които биха се оказали действащи лица във втория сценарий, на минутата ще намерят за възможно да се идентифицират чрез някоя група, в която (в същото време) биха показали готовност дори да се разтворят до неразличимост. Тогава именно групата ще бъде техният знак за съществуване. (Разбира се, за това ще бъде непременно необходимо съществуването на някаква друга група, обединена непременно около друг ориентир – примерно, идеология или стереотип на поведение.)
Ремарка. Тези разсъждения се подкрепят и от разбиранията на именития американски психолог, Ейбрахам Маслоу, който в своята концепция за йерархията на човешките нужди (от 1954 година) отрежда на необходимостта индивидът да се числи към някаква група сравнително ниско (сиреч – базисно, основополагащо) положение. В този смисъл, нуждата от принадлежност към една или друга общност стои непосредствено над така жизнено необходимите физиологични нужди и нуждата за сигурност. Тук задължително следва да споделя факта, че Маслоу разглежда нивата на своята йерархична таблица при съблюдаване на следното условие: индивидът не се обръща към удовлетворяване на нуждите си от по-високо ниво преди да е постигнал задоволително удовлетворяване на нуждите си от по-ниско ниво. И още (нещо като ремарка в ремарката): от това, че в определен момент той ще насочи своята активност и към по-високи нива на удовлетворяване на нуждите си, не следва, че дейността по обезпечаването на по-ниско находящите се преустановява. Напротив, в редица случаи, тя може дори да се засили, когато (примерно) се установи, че попадането в някакви по-високи ареали на стремления (също примерно) изисква и по-висока степен, и по-различни форми на сигурност.
Ако тук трябва да се върна към описанието на наченатия сценарий (и то все в неговия “трагичен” вариант), то би могло да се получи така, че той да се повтори, но вече на групово ниво. В случай, че приемната група се размие в някаква друга група, менталната човешка гъвкавост отново ще влезе в употреба, отново ще се задейства инстинктът ни за идентификация. А при положение, че новата група е по-голяма от предишната, това може да даде още по-непоклатимо усещане на членовете ú за още “по-истинско” съществуване.
И така, потегляйки от евентуалния крах на персоналната си идентификация, преминавайки (примерно) през идентификационния крах на семейство, колегиална общност, общност от съграждани, от съпартийци, от членове на една или друга обществена прослойка, националност, вероизповедание – индивидът ще търси все по-значима и по-значима категоризация за себе си.
Докъде обаче може да се продължава в тази серия от нови и нови идентификационни въжделения, предхождани по правило от някакви идентификационни несполуки? До гражданство на света? Ще може ли обаче то да бъде в помощ, след като отблъскващо натрапчиво ежеминутно ще подсказва на новия си адепт, че той не се различава по нищо от всички останали? И къде биха могли да се намерят някакви други “други”, чрез чиято другост да се установи, че той и общността му са различни, а оттам – и че ги има?
Вероятно, далеч преди да се стигне до някакъв обективно непреодолим праг на последващи самоидентификации, хората решават, че е разумно определено стъпало да се приеме за последно. В такъв момент те обичайно се намират в някакво (не непременно външно забележимо) екзалтирано състояние и правят избора на живота си, последния свой идентификационен акт. И се вкопчват в него с неподозирана сила – на живот и смърт.
В такава психическа ситуация те решават мълниеносно и еднозначно множество съпътстващи въпроси – например, че животът им не притежава никаква стойност или че каузата, свързана с последната им идентификация, е единствено правилната, че тя има невероятно много врагове, че те трябва да бъдат изличени от лицето на земята, че никакви диалози не могат да бъдат водени с никой, който мисли по друг начин! В подобна градация дори елементарният контакт с някой враг се явява най-опасната заплаха – много по-опасна от което и да било смъртоносно оръжие; наистина, оръжието може да убие, но убитият ще напусне света на живите непроменен, ще остави пример-идеал. А в диалога може да се случи всичко, може отсрещната страна да успее да го убеди, че той се е заблуждавал, че неговият последен пристан не е никакъв пристан.
Преди време имах студентка, която видях веднъж да участва в дискусия. Удряйки с двете си ръце по масата, тя крещеше дословно:
“Винаги ще обичам Христос! Винаги, винаги… И никога няма да го изоставя!”.
Колко дълго едно човешко същество може да намира в себе си скрити сили, с които да понася разочарования от собствените си опити да се определи? И еднакво големи ли са човешките резервоари на тези сили? Дали някои хора, усещайки, че най-крайната и най-болезнена проява на идентитет е неговата солистична версия, не откриват много бързо компенсацията с идентитет чрез групата? От друга страна, няма практическа възможност човек да бъде различен във всяко отношение спрямо останалите. И това е вероятно втората причина, поради която от прастари времена е била доловена необходимостта индивидът да се оказва вписан някъде – под един или друг аранжимент – като “социално животно” (за да си припомним израза на Елиът Арънсън).
На това място се открива изключително важен въпрос: има ли някакви допълнителни скрити стимули, които повеляват на този или онзи човек да полага колосални усилия да се отдели от другите по еди-кои-си характеристики, и в същото време – не по-малко колосални усилия да се уеднакви с тях по други еди-какви-си характеристики; от какви позиции се предопределя това болезнено настройвано солово-ансамблово негово битие?
Мисля, че няма да сбъркам, ако отговоря така: позицията, която всеки индивид избира за себе си върху координатната ос на идентитета, е производна от неговия стремеж към власт и превъзходство спрямо всичко, което го заобикаля.
“Кажете ми спрямо кого искате да демонстрирате превъзходство и превъзходството на кого сте готови да понесете и аз ще Ви кажа какъв човек сте”
– и така може да се перифразира нашата известна поговорка.
Но… тук се отваря проблем.
Европа и Америка (след Колумб)
Представите на хората за превъзходство също са твърде, твърде различни. Един показва превъзходство като дарява околните с имуществото или знанието си. Друг – като ги ограбва. Как би изглеждал някакъв диалог между двама представители на подобни “култури”? Ето пример за единия от двата вида поведение на същества, устремили се към власт и превъзходство.
През 1510 година в Испания е изработен един от най-куриозните документи в историята, получил името “Requerimiento” (от испански: “изискване”, със смисъл на “призоваване”). По същество този документ представлява декларация за суверенитет и война, основана върху документа “Inter Caetera” (Була на Папа Александър VІ от 1493 година, даваща на испанските монарси право на собственост върху Америка). Документът Requerimiento е огласен на бойното поле пред местните хора, като може само да се гадае до каква степен те са разбрали кастилския испански.
Предугаждам как тук някой вече протестира, заявявайки, че по идентичен начин могат да се дават много примери на антидиалогичност, на брутален сблъсък между носители на различни култури, но от това не следва, че не трябва да се търсят пътища за преодоляване на културните разломи.
Нека обаче преди да кажем “трябва” да помислим дали настоящият пример не показва именно осъществен модел на това, което “трябва”: модел на тип диалогичност, възприет от една култура, която влиза в досег с друга. Ето, “европейците” застават пред другата култура и начеват диалог. Те “щедро” предлагат варианти на поведение, измежду които на отсрещната страна е дадена възможност да избира: или да бъде “посрещната само с любов и милосърдие”, или да бъде вкарана “в робство и във властта на Църквата и на Техни Височества” – като стока, с всичкото имущество, при това и с “много смъртни случаи и загуби”, които няма да бъдат “грешка” на пришълците. (Европейците услужливо предлагат и аргумент – грешката не може да бъде тяхна, защото “навлизането със страхотна сила” ще е осъществено “с Божията помощ” – при което те твърде странно са забравили, че само две изречения по-рано са декларирали, че никой “не ще бъде насилван да става християнин”!?)
Така или иначе, Европа е наложила своя модел за диалог – диалог, в който аргументите са били от такова естество, че, ако аз сега опиша само един от прилаганата пъстра колекция, със сигурност ще бъда обявен за психопат с неудържим стремеж към садистични фантазии. Някой веднага ще заяви с възмущение, че това не е бил никакъв диалог. Но, такъв човек ще трябва, първо, да осъществи една мислена консултация със слезлите тогава на американска земя разбойници (титулувани като “рицари”) и да установи, дали те биха приели неговите оскърбителни внушения за някаква антидиалогичност, след което, това второ, ще се наложи да се огледа в обкръжаващия ни свят, за да намери аргументи, доказващи, че коментираните форми на псевдо-дискусия са вече отдавна забравени и могат да бъдат открити само в прашните книги на историята.
Давност и наследство
От друга страна, възниква и още един въпрос: какво да се прави с постигнатото тук или там по света в резултат на подобни видове “диалог” – сиреч, какво да се прави с плодовете на едно варварство, претендирало да представлява акт на цивилизационно мисионерство? “Претендирало” ли казах? Та то и сега предявява претенции. Нека ми бъде позволено да припомня, че сравнително неотдавна покойният глава на Римо-католическата църква, Йоан Павел ІІ, огласи искането на Ватикана за включване на специален текст в Конституцията на Европейския съюз, визиращ ролята на християнството за Европейската цивилизация. Не стана известно, дали в черновите на предлагания текст са намерили място реминисценции относно християнския терор и вандализъм.
Нека дам и още един пример. Все в наше време един известен журналист, Даниел-бек Туленков, развива тезата за правото на мюсюлманите на интифада в Европа, за да си отмъстят за европейското насилие още от времето на Римската империя. Ето няколко доказателствени фрагменти от една негова статия в: http://www.newmagnaura.org/b01070306oblastipolitikaDaSadimIliNeall.htm
Опит за теория
Човешката история прелива от примери на насилие, с което е бивала налагана една или друга политическа система, религиозна доктрина, правна, образователна, търговска или индустриална практика – сиреч, все сфери на културите и цивилизациите. Изводът е самоналагащ се: ние не можем да избягаме от констатациите и моделираната практика на културното (респективно, цивилизационно) насилие. То присъства навсякъде около нас – в най-елементарните педагогически занимания на един учител с неговите ученици (налага се културата на грамотния върху културата на неграмотния – без мостове, без тунели, без преговори и договори за формата на диалог), присъства в правните системи на така наречените цивилизовани държави (някаква част от обществото налага на друга част своите представи за закон и морал), присъства в разпространението на религиите (с налагането на внушения за изначална греховност на човека и обезателното поведение на страх пред всевъзможни ирационални сили).
Ако сме готови да размишляваме сериозно по въпросите за насилието, ще констатираме, че то присъства дори при въздействието на красотата върху онези, които я съзерцават.
В римското право е съществувал принцип:
“Когато не можеш да премахнеш едно зло, узакони го”.
С това то преставало да бъде зло. Римляните били практични в своите административни дела и очевидно, когато мечът не помагал – при това, без да са знаели, че някой ден Айнщайн ще се възползва от техните представи за относителност (на свой ред, заети от гърците) – те просто сменяли семантичния статус на създаващото им главоболия понятие. Дали в такъв случай да не се възползваме от изнамерения прийом и да не се опитаме да позиционираме проблемите на културните сблъсъци през призмата на тази антична практика?
При всеки сблъсък побеждава по-силната страна. Но и понятието за сила е понятие с твърде размити граници. Например, може ли да се предвиди изходът от един конфликт между силата на физиката и силата на интелекта, между силата на финансите и силата на емоциите или изкуствата, между силата на заблудата и силата на истината – и изобщо между всевъзможните житейски комбинации от сили? Дали съществува някаква обща единица, с която да измерваме всички реални или мислими силови вектори – тъй, щото да можем да правим някакви прогнози? А за да стане проблемът още по-сложен, но и по-близък до реалността, нека се запитаме и за още нещо: кога настъпва моментът за преценка на изхода от сблъсъка между две култури? Непосредствено след края на “играта” (за да бъде отдадена почит на Йохан Хьойзинха с неговата теза, че всичко в човешкия живот е една игра, а самият човек – “Homo ludens”)? Или някога (кога?) по-късно? Може ли, например, някой да отговори кой е бил победител в титаничния двубой между Цезар и Цицерон – между културата на острия меч и културата на острата мисъл, между аргумента на силата и силата на аргумента? И още – между идеята за тираничната монархия и идеята за републиката. В 43-а година преди новото летоброене победителят видимо е бил Цезар (и последвалите го цезари и цезариони). В 2008-а година от новото летоброене победителят изглежда да е Цицерон.
И все пак – тази присъда окончателна ли е?
Като че ли тук мисълта трябва да се смири в едно единение със скептицизма – с онзи скептицизъм, който още от времето на Пирон постоянно ни подсеща, че знанието ни всъщност е нещо невъзможно. Защо ли? Защото основите му са в незнанието, в неща, за които нямаме доказателства и които в най-добрия случай могат единствено да се вярват. Но нали вярата е именно това – просто синоним на незнанието.
И тук допускам, че ще се наложи да чуя апостроф – мнозина са болезнено чувствителни на тема “вяра”. Затова, нека предложа пример. Нека допуснем, че в някакъв момент всички ние започнем да декламираме в хор, че
“точка е онова, което няма части”.
Това е първото изречение от “Начала” на Евклид, първото твърдение, с което той начева изграждането на своята геометрия. Можем ли да се похвалим обаче, че знаем нещо по въпроса за такива “неща, които нямат части”? Знаем ли дали подобни образувания могат да съществуват? Знаем ли дали във Всемира има дори и само една-единствена точка? Уви, не знаем – което не изключва възможността да вярваме в тяхното съществуване, както и да си вярваме, че “знаем” това.
Скептическа сянка
Последното твърдение може да се обяви за тържество на скептицизма. С него бих могъл да си осигуря гарантиран достъп до дискусиите и лекциите на Аркесилай, Карнеад, Енесидем, Секст Емпирик, Пиер Абелар, Дейвид Хюм, а защо не и на Имануел Кант. От друга страна
“всеки скептицизъм – и най-последователният, и най-крайният, признавайки, че всичко подлежи на съмнение, изключва от съмнението самото съмнение”.
Така твърди Исак Паси в своите студии, озаглавени “Френски моралисти” (София, 1978, с.39). И трябва да признаем, че има шанс да е прав, предвид предложения аргумент (пак там):
“всяка теория – и най-радикалната – може да съществува, когато предпоставя поне едно освен, без което би рухнало най-основното положение на тази теория, а понякога и цялата теория”.
Дали в такъв случай бих могъл и аз да предложа някакво “освен” в наброската на теория като скицираната преди малко – и то, най-вече, по отношение на нейния последен пункт, който е и собствено скептическият? Дали би могъл да се открие такъв фактор, който с присъствието си в дадена култура да определя съотношението на нейната сила в стълкновенията и? с която и да било друга?
Не е нужна някаква колосална осведоменост, за да се стигне до предположението, че подобен опит е априорно белязан с чертите на някакъв младежки ентусиазъм, който често върви ръка за ръка (както се и полага) с един сериозен наивитет. И все пак…
Отвъд скепсиса
Мисля, че едни общи модуси, общи поанти, общи интереси и общи ползи за различните култури, могат да бъдат видени в така нареченото “критическо мислене”. Тук бих се изкусил да предложа дори и квази-теоремно твърдение от рода на следното:
шанс за окончателен успех има онази култура, която е обвързала по-голям дял от своите компоненти с критическото мислене.
И за да не се остане с впечатлението за някакво елементарно заместване на едни думи с други – ще посоча, че под “критическо мислене” разбирам:
“всяко изследване на основанията на едно твърдение”.
Ако някому подобно предложение се стори твърде слабо ("Какво от това, че някой ще започне да се взира в търсене на нещо? Той може и да не открие нищо!") – ще посоча в добавка, че един или друг индивид или група индивиди могат и да нямат интелектуалния потенциал да открият някакви търсени основания, но самият акт на подобно търсене е вече вид прелиминарна гаранция за предимство на културата, която го е подела. Непрекъснатото задаване на въпроса:
“Откъде знам това, което считам, че знам?”,
подсказва, че пътят към търсене на съвършенство е открит.
Безусловно, критическото мислене е силно проблемен фактор – и за индивида, и за обществата (когато се случва по-големи групи хора да го култивират и да го поддържат като обща ценност). То създава много конфликтни ситуации, внушава постоянна и повсеместна несигурност, приема се дори като нещо вредно с деструктивността, която някои откриват в него. Но това са все прикачвани му реквизити от хора, които не са приучени да живеят в подобна мисловна среда – факт, който е съизмерим единствено с едва ли не вкоренения и достатъчно разпространен стремеж към живот в условията на заблуда.
Критическото мислене е силно проблемен фактор и поради една вътрешно присъща му характеристика, привнасяна от широтата, с която хората третират такова понятие като “основание”. Дори и на негово място да се постави звучащият като нещо по-точно термин “доказателство”, лесно може да се открие, че различните хора имат твърде различни представи и за основанията, и за доказателствата. За едного доказателството се свежда до подреждането на изводими едно от друго непротиворечиви твърдения въз основа на някакъв кръг предположени в тяхната истинност начални твърдения, докато за друг то се изчерпва с намирането на подходящ цитат от някоя (по правило дебела) книга.
Може ли в такава среда да се очаква каквото и да било работещо решение във връзка с предложението за включване на критическото мислене като някакъв най-важен критерий за съперничещите си култури? Мнозина веднага ще стиснат ръце на съгласие, но това ще бъде само мнимо съгласие – съгласие на фонетичното ниво на изговаряните думи. Те могат и да галят нечий слух. За нещо по-сериозно, обаче, се налага напипаната “жила” да бъде проследена по-дълбоко.
Ако трябва да се уточни съдържанието на понятието за “доказателство”, би се наложило да се обърнем към така проблемното понятие за “истина”. (Нали доказателствата трябва да ни води не другаде, а именно към истината?)
Усиленото търсене през вековете на демаркационна линия между “истина” и “неистина” е изцеждало мисловната енергия на легиони учени. В редица отношения тази енергия днес изглежда като напразно пропиляна, доколкото потискащо големи групи хора дори не подозират, че подобен проблем изобщо съществува. Те приемат за истина всичко, което някой просто назовe “истина”.
“Истина, истина ви казвам”
– това е възглас, с напълно достатъчно за мнозина внушение и с едва ли не самоочевидно съдържаща се доказателственост в себе си (?!).
А може да се мисли по друг начин – например:
под истина да се разбира всяка претенция за валидност на едно твърдение, въз основа на което може да се изработи сбъдваща се прогноза.
Подобно предложение може да ни се стори изключително строго, доколкото би свило множеството на “истините” до твърде тесен периметър. Но – нека се запитаме – има ли нещо лошо в това? Не виждам основание за каквото и да било смислено опасение. Наистина, много твърдения, приемани от редица хора за истини, биха се оказали само хипотези, въжделения, страсти, вярвания. И нищо повече. Но това не може да бъде аргумент в противната посока.
Разбира се, за да може още от тези страници да бъде даден пример за придържане към идеята за моделиране на една обща критическа култура (в качеството и? на задължително предусловие за безболезнено взаимодействие между културите), следва поне да бъде отбелязано, че дори и сбъдването на някаква прогноза не може да носи категорична гаранция за истинността на нейните предпоставки, защото е напълно възможно фактор, който е бил неизвестен към момента на формулирането на предпоставените истини, да е взел участие при сбъдването на прогнозата. В този смисъл, някакво наше предварително незнание би могло да се инкорпорира в допускането ни за владеене на определена истина, доколкото (също така предварително) не бихме могли да знаем, дали то е имало или нямало отношение към получената оценка за истинност, идваща от сбъдналата се прогноза.
Но… това е кръгът от ограничаващи ни обстоятелства, в които са разположени нашите мисли – кръг, който можем да разширяваме, но зад който (поне засега) все се оказва, че остава по нещо, което не знаем.
За съжаление, във все същия кръг не присъства и какъвто и да било аргумент, който да заставя хората да се приучват към критическо мислене, за да могат да облекчават своите културни сблъсъци. При подобна тъжна констатация бихме могли да се запитаме: дали на мястото на тази липса не бихме могли да поставим споменатото “освен” на Исак Паси, като го изпълним с възможността търсеният критико-мисловен модел на поведение да бъде постиган с насилие?
Ще оставя този въпрос висящ. (Налага се!)
Доказателство и измерване
Известно е, колко трудно може да се дефинира универсална цел в живота на хората. И все пак, сякаш съществува една възможност нещо подобно да бъде видяно в култивирането на стремеж към съвършенство. Ако някой ден, в миг на внезапно споходило ни хрумване, решим да изхвърлим зад борда тази цел, можем да бъдем сигурни, че сме погребали и себе си, и цялото човечество.
За съжаление, и представата за съвършенство е една от най-размитите, една от най-неясните и поради това – една от най-експлоатираните представи. Защо? Защото позволява да се говори, без да се казва нищо. Подобно положение на нещата може единствено да внася смут в съзнанието на всеки, който (от една страна) е решил да измъчва и себе си, и другите с въпроси като този, а (от друга) ежедневно да става свидетел на най-взаимно изключващи се деяния, които спокойно се обявяват за прояви на съвършенство.
Изглежда разумно, преди съвършенството да бъде коментирано, да бъде направен опит то да бъде дефинирано – при всички рискове на подобна стъпка. В противен случай се отваря само портата на водопадите от думи, в които единствено можем да се давим.
Една африканска поговорка казва:
“Когато се давим, ние всъщност пием от водата, в която се давим”.
Тъжното (и ироничното!) в случаs е в това, че водата за давене е наше творение. И пиейки я, и давейки се, ние всъщност поглъщаме нечистотиите, които сами сме създали. В това със сигурност няма нищо удивително, доколкото по много поводи в живота си ние постъпваме все по този начин.
Някой (находчиво) би обърнал внимание върху факта, че след като така или иначе ще се давим, няма голямо значение, в каква вода ще стане това. В същото време, може да се попита: с цел давене ли съществуваме?
За да може съвършенството да бъде дори само мислено, то трябва да се мисли с колкото е възможно по-коректни мисли. При всичкото изумление, което мога да предизвикам, сега ще споделя, че с годините достигнах до извода, че (по-)коректните мисли могат да бъдат търсени само там, където има две действия: логическото доказателство и измерването. Именно те могат да ни дават някаква сигурност, че сме открили онова, което търсим, защото доказателството и измерването всъщност изграждат алгоритъма на онова, което предложих и коментирах като изискуемо вграден знак за стойност на културите в света на техните постоянни сблъсъци.
Във всички останали случаи, в които просто се изговаря думата “съвършенство”, можем да бъдем сигурни, че някой само скандализира човешката мисъл.
Желае или не, всеки се явява представител на културата на някаква човешка общност. В същото време, всяка култура се намира на една арена с всички останали култури и там на нея ежедневно и? се налага да се сблъсква с тях в борба, която по нищо не се отличава от тази на Дарвиновите видове. Понякога някои прибягват до унизителни средства за културно оцеляване – средства, подобни на законодателната забрана в щата Арканзас да се преподава теорията на еволюцията, пример сам по себе си говорещ много за един построен “мост” на една култура над друга култура.
В подобна среда, за добро или за лошо, няма сигурност, че старинността или масовостта, или елитарността на някоя култура може автоматично да и гарантира някакъв успех.
Всъщност, кога спира люлеенето на везната, с която измерваме успехите си?
нагоре